ДОСЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО В БЪЛГАРИЯ  (1878 – 2007 г)

Континенталната наказателно-процесуална система – във Франция, Германия и отражението й в България
Ретроспективна история на българското досъдебно производство - 1878 - 2007 г.

І. УВОД

В досъдебното производство на повечето демократични страни по света участват държавни органи, които са различни за отделните държави. Държавните органи, участващи в досъдебното производство, са прокурорът, следователят, дознателят и полицията. Регламентирани са и специфичните взаимоотношения между тях в хода на предварителното разследване. Основните функции на тези органи са свързани със събирането и проверката на доказателства за извършени престъпления. Правата и задълженията им са нормативно закрепени в съответните наказателно-процесуални закони.
Разнообразието на органите, които участват в досъдебната фаза на процеса, са най-различни. Но това е само привидно, защото в демократичния свят съществуват основно две наказателно-процесуални системи (НПС), които са с практическо значение за държавите в Европа: Англосаксонската и Континенталната.

1) “АНГЛОСАКСОНСКАТА НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНА СИСТЕМА” (НПС) се прилага във Великобритания, САЩ, Канада, Нова Зеландия, Австралия и някои от скандинавските страни. Характерното за нея е, че делото започва от постъпването на обвинителните книжа в съда и до този момент (в досъдебната фаза) той не се интересува от делото и не го смята за съдебно. Това е така наречената индивидуална система, според която съдът е длъжен да разгледа само обвинението и само срещу лицата, срещу които е повдигнато, и то само въз основа на доказателствата от съдебното заседание при значително ограничено служебно начало (§ 6, І от НПК на Великобритания). Съдът по тази НПС е абсолютен господар на делото.
Англосаксонската НПС няма голямо практическо приложение в повечето страни от континентална Европа, в това число и в България. Поради това, в настоящето изследване няма да й бъде отделено особено внимание.

2) “КОНТИНЕНТАЛНАТА НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНА СИСТЕМА” се характеризира с това, че в основата и стои НПС на Франция, чиито модел е възприет в България със ЗНС от 1897 г. и доразвит с измененията на НПК, относно въззивното и касационното производство (ДВ, бр. 21 от 1998 г.). Като критика към НПС на Франция и за да се намали силното й влияние в Европа, е възникнала НПС на Германия. На практика, това е френският процесуален модел, преобразуван в най-характерните му черти: практическо премахване на съдия-следователя, съществена промяна на класическото апелативно обжалване, съществена промяна в касационното производство и др.

ІІ. НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНАТА СИСТЕМА НА ФРАНЦИЯ

Източниците на НПС на Франция, са НПК от 1808 и 1958 г. Действащият понастоящем НПК на Франция е само подобрен и усъвършенстван вариант на своя първообраз (НПК от 1808), без да е променил принципите му. НПС на Франция се изгражда на 2 основни принципа:
а/ принципа за търсене на обективната (материалната) истина;
б/ принципа за неделимост на наказателното дело.
Въз основа на вторият принцип, системата е предвидила и за предварителното следствие, съдебен орган - съдия-следовател. Съдията-следовател е кадрови съдия от наказателен съд и се назначава за определен срок (3 години) да извършва предварителното следствие. Той запазва съдийските си права и при необходимост може да ги упражнява в случай на заместване и по др. причини в съответния съд. Съдията-следовател осъществява разследването като ръководи всички следствени действия. Неговата компетентност е самостоятелна и независима. Съдебната полиция е органът, компетентен да извършва разследването. Представителите на съдебната полиция са длъжни да уведомят прокурора за извършеното престъпление. Те извършват процесуално-следствените действия по събиране и проверка на доказателствата, по издирване на лица, заподозрени в извършване на престъпления. Те изпълняват и задължителните указания на прокурора.
Във Франция съдия-следователят е натоварен с извършването на наказателното преследване. Той се сезира с прокурорско обвинение или с жалба на граждански ищец, ако такъв е конституиран. След като бъде сезиран, съдия-следователят пристъпва към изпълнение на служебните си задължения.
Със закона за изменение и допълнение на НПК от 2000 г., във Франция се въвежда фигурата на съдията по свободите и задържането. Законодателят въвежда този институт за нуждите на следствието и като мярка, гарантираща правата на заподозрения. Негово основно правомощие е да постановява предварително задържане, да удължава срока на предварителното задържане и да се произнася по молби за освобождаване. Необходимо е съдията по свободите и задържането да притежава необходимия опит. Той има ранг на председател, първи заместник-председател или заместник-председател на районен съд и се назначава от председателя на съответния окръжен съд. Установена е забрана съдията по задържането и свободите да участва в съдебната фаза на наказателното производство по дела, в чиято досъдебна фаза вече е взел участие. Съдия- следователят остава орган, компетентен по следствени действия, чиито резултати могат да се ползват в съда. Разпитът се провежда от съдия-следовател в присъствието на съдебен секретар, който изготвя протокол за разпита - законодателно решение, възприето в съответствие с изискването на чл.6, §1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Прокурорът може да отправя съответни предложения до съдията-следовател за извършването на определени процесуално-следствени действия или за други процесуални действия по движението на делото. Съдията-следователят, обаче, не е длъжен да изпълни тези предложения на прокурора, които нямат законово основание. Решенията на съдията-следовател могат да бъдат протестирани пред Обвинителната камара на съответния Апелативен съд. Решението на Обвинителната камара съставлява упражняването на пряк съдебен контрол върху цялото предварително производство.
Взаимоотношенията между прокурора и съдията-следовател се основават на принципа на равнопоставеност. Прокурорът упражнява надзор върху дейността на съдията-следовател, но няма правомощието сам да отстрани допуснатите нарушения. Органът, компетентен да упражни пълен фактически и юридически контрол върху дейността на съдията-следовател, е само Обвинителната камара. Поради тази причина, може да се направи извода, че терминът “надзор” върху дейността на съдията-следовател от страна на прокурора, е пресилен. Съответното понятие за действителните правомощия на прокурора е право на протест.
Независимо от това, обаче, дейността на съдията-следователя в предварителното производство не е чисто съдебно. Той осъществява разследването на делото по силата на правомощията, дадени му от закона, т.е. служебно. Разследването е необходима предпоставка за възбуждане и поддържане на обвинението. Следователно, макар и процесулно освободен и независим от прокурора, съдията-следовател фактически е свързан с основната дейност на обвинителната власт. Това го прави обвързан с една от страните - прокурора, тъй като и според практиката на Европейския съд по правата на човека - трудно може да се направи убедително и разумно разграничение между функцията по разследването и тази по повдигане и поддържане на обвинението.
Въз основа на изложеното, могат да се направят следните обобщени изводи за НПС на Франция: предварителното производство по тежките престъпления се извършва от съдия-следовател, който е съдебен орган по вътрешното законодателство на страната; той институционно не е зависим и не е подчинен на прокурора; служебното задължение на френския съдия-следовател, да извършва по закон разследването, го прави обвързан от обвинението и фактически зависим от обвинителната власт.

ІІІ. НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНАТА СИСТЕМА НА ГЕРМАНИЯ

Наказателно-процесуалната система на Германия е част от Европейската континентална НПС. Тя първоначално изпитва силното влияние на Наполеоновия НПК от 1808 г. След продължителна работа, Наказателно-процесуалния закон (НПЗ) на Германия е приет през 1877 г. При всяка промяна на държавното устройство и управление на Германия, задължително следва и промяна в наказателния процес.
През първия период на развитие - от 1808 до 1877 г. - НПС на Германия преминава от директното приложение на френския НПК от 1808г. към създаването на нов Наказателно-процесуален закон (НПЗ) за цяла обединена Германия. Характерното е, че са възприети голяма част от принципите на Наполеоновия НПК.
През втория период - от 1877 до 1924 г. - са направени няколко съществени законодателни изменения, едно от които е, че предварителното следствие в края на ХІХ век е ограничило правата на съдия-следователя. По този начин НПС на Германия се доближава до Англосаксонската система.
От 1924 до 1933 г. е третият период на развитие на НПС на Германия, който е под въздействието на либерално-демократичните идеи. Със Закона за изменение на НПЗ от 14.06.1932 г., така наречената “прескачаща касация” е трансформирана в право на алтернативна изборност на вида на обжалването - само въззивно или само касационно.
През четвъртият период - 1933 - 1945 г., НПС на Германия се развива под влияние на идеите на националсоциализма. Това продължава до края на Втората световна война и Третия райх - 9 май 1945 г. Нов момент в нововъведения наказателен процес е, че той не се нуждае от съдебно предварително следствие. До предявяването на делото в съда, единствено прокурорът се занимава с действията по наказателното преследване, т.е. той се явява водач на следствието, на обвинението и на наказателното преследване.
Петият период започва от възстановяването на германската държава след края на Втората световна война (ФРГ) и продължава до наши дни. През този етап започва постепенното демократизиране на НПС, което се стимулира и от създадената Конституция на Федеративна Република Германия и настъпилите изменения в НПЗ. Основният закон включва в структурата на съдебната власт единствено съдилищата. Прокуратурата е към изпълнителната власт и тя контролира дейността на полицията в досъдебното производство. Законодателно дейността на съдебния следовател е била постепенно ограничавана, за да се стигне до неговото премахване през 1975 г. Логична последица от това изменение, е фактическото премахване на предварителното следствие. Прокурорът продължава да бъде абсолютен господар на предварителното производство. Полицията и прокурорските сътрудници събират и подготвят доказателствените материали само за нуждите на прокурора. Въз основа на тях, той взема решение, дали да повдигне обвинение пред съда или не.
Необходимо е да посочим, че при упражняване на своите правомощия при разследване, съдията в досъдебното производство по НПЗ на Германия, макар да ръководи и извършва съответните процесуално-следствени действия, не приключва разследването със заключително постановление. Той няма право да се произнася по съществото на разследването, както и няма компетентността сам да извършва процесуално-следствени действия, предвидени в кръга на неговите правомощия. Той извършва същите действия само по конкретно искане на прокурора или обвиняемия. Всички задачи по разследването, преди същинското наказателно преследване пред съда, се извършват от службите на охранителната и криминална полиция, под ръководството и контрола на прокуратурата и при съдебен надзор върху осигуряването и събирането на доказателства и прилагането на процесуална принуда.
В съдебното заседание, обяснения на обвиняемия и показания на свидетеля, дадени по време на досъдебното производство, могат да бъдат ползвани само ако са дадени пред съдия и са вписани в съдебен протокол. Поради това, в досъдебното производство се налага провеждането на разпит от съдия, който се нарича съдия по разследването. В неговите правомощия влиза контрол върху принудителни мерки, които засягат правно защитения кръг от интереси на личността. Прокурорът, например, не може да издаде сам заповед за задържане - той трябва да сезира съдията по разследването. Само в изключителни случаи, прокурорът може вместо съдията да нарежда да бъде извършена конфискация, вземане на кръвна проба или обиск, но после е нужно потвърждение от съдията по разследването.
Ако сравним фигурата на съдията-следовател по НПК на Франция и съдията по разследването по НПЗ на Германия, ще констатираме относително голямо покритие в пълномощията им. Различието е в следните насоки:

съдията по разследването не е орган на предварителното производство, а съдебен орган;
съдията по разследването извършва определени процесуално-следствени действия и упражнява други законоустановени правомощия, само по искане на страните и никога служебно, по силата на своя статут;
съдията по разследването е необвързан от обвинението и прокурора, като е обективен и безпристрастен съдебен орган, тъй като няма никакви служебни интереси от резултата на своята дейност. От всичко казано до тук, може да се направи и една съпоставка на НПЗ на Германия и НПС на Франция:
Предварителното производство в Германия се извършва от полицейски органи, помощник-прокурорски служители и съдия по разследването. Във Франция то също се извършва от полицейски служители, инспектори и др. специалисти, но за най-тежките дела се провежда предварително следствие от съдия-следовател;
В Германия предварителното следствие и следователят са премахнати, докато във Франция предварителното следствие и съдията-следовател са запазени;
В Германия прокурорът е господар на досъдебното производство - той може да възбуди наказателното производство, да го прекрати или спре. Обратно е положението във Франция - прокурорът не е господар на предварителното производство, той не може самостоятелно да прекрати, спре, приключи или възобнови наказателно производство, т.е. той няма разпоредителни правомощия върху предмета на делото.
ІІІ. РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО СЛЕДСТВИЕ – 1878-2004 г.

До Освобождението на България от турско робство, на днешната територия на страната, която е била съставна част на Османската империята, са прилагани отоманските закони, които се базират на Корана, Шариата и обичайното турско право.
В хода на Руско-Турската война и непосредствено след нея, в България се въвеждат принципите на руския “Устав уголовного судопроизводства” (УУС - “Устав на углавното съдопроизводство”), посредством издадените временни правила и наредби на военната администрация. В своята същност, руският УУС по същество почива върху принципите на френската НПС.
В Търновската конституция от 1879 г. не се съдържат специални разпоредби относно разследващите органи и прокуратурата. Непосредствено след нейното приемане, през 1880 г. се гласува и Законът за устройство на съдилищата (ЗУС). Този закон съставлява пряка рецепция от законодателството на царска Русия. По същия начин и на същия принцип е създаден и Законът за наказателното съдопроизводство (ЗНС) от 1897 г. Устройственият и процесуалният закон не са нищо друго, освен превод от съответните положения на руските закони. “Докато УУС е непосредственият извор на съдържанието на нашето позитивно наказателно-процесуално право, НПК на Франция е главният посредствен първообраз” - отбелязва известният изследовател Никола Саранов в “Българско наказателно-процесуално право” (изд. “Художник”, С, 1934 г.). Възприемайки принципите на НПС на Франция, наказателно-процесуалното законодателство на България, макар и с известни отклонения, се придържа към тях в продължение на повече от 125 години. Така у нас законодателно са установени: прокурорската институция, СЪДИЯТА-СЛЕДОВАТЕЛ, ПРЕДВАРИТЕЛНОТО СЛЕДСТВИЕ, ДОЗНАНИЕТО, съдебният контрол върху прекратяване на наказателното производство, предаване обвиняемия на съд, углавното съдебно производство пред основния съд, апелативното и касационното обжалване на присъдите, възобновяването на делата и др. Отново трябва да се подчертае, че всичко посочено по тези въпроси в НПС на Франция (§ 37, ІІ и ІІІ, 5), с незначителни отклонения, важи с пълна сила и за съответните институции и тяхното функциониране по НПС на България - до отмяната или промяната им.
Въз основа на прилаганите законодателни актове и специфичните особености на конкретните исторически условия, изследователите въвеждат следната периодизация в развитието на НПС на България:

ПЪРВИ ПЕРИОД - от Освобождението на България от турско робство до приемането на ЗНС (1878 - 1897 г.);
ВТОРИ ПРЕИОД - от приемането на ЗНС до неговото отменяне (1897 - 1952 г.);
ТРЕТИ ПЕРИОД - от приемането на НПК през 1952 до приемането на КРБ - 1991 г.;
ЧЕТВЪРТИ ПЕРИОД - от 1991 г. до влизане в сила на ЗИДНПК - ДВ, бр. 70/1999 г.;
ПЕТИ ПЕРИОД - след последните радикални промени в НПК, които действат от началото на 2000 г.

По-долу ще обобщим функциите и правомощията на следователя, предварителното следствие и полицейското дознание.

1. СЛЕДОВАТЕЛЯТ
Законът за устройство на съдилищата (обнародван в ДВ, бр. 47 от 2 юни 1880 г.) предвижда наличието на съдебни следователи към окръжните съдилища, които действат като разследващи органи. Те са членове на съответния съд (чл. 6 във връзка с чл.27).
В Закона за устройство на съдилищата, обн. в ДВ, бр. 7 от 12.01.1899 г., в чл. 5 се отбелязва следното: “За произвеждане на предварително дирене по престъпления, при окръжните съдилища се определят особени съдебни следователи.” В чл. 19 на същия закон (изменен и допълнен на 05.05.1910 г.) се уточнява още, че “съдебните следователи се считат членове на окръжните съдилища и състоят при тях, всеки в определения му от съда участък”.
Според Закона за углавното съдопроизводство (обн. ДВ, бр. 77 от 7 април 1897 г.), в периода 1897 - 1948 г. предварителното следствие се извършва от съдебни следователи (след изменение и допълнение на Закона за устройство на съдилищата през 1935 г. те вече се наричат съдии-следователи, като такива има и към областните съдилища), при съдействието на полицията и под надзора на прокурора.
Правомощията на съдебния следовател са описани подробно в Закона за углавното съдопроизводство от 1897 г. В него се казва, че предварителното следствие по всички престъпления, които са подсъдни на Окръжния съд, се разследват от съдебен следовател, при съдействието на полицията и под надзора на прокурора (Гл. І, чл. 71). За всяко произшествие, което включва в себе си признаци на престъпление, полицията е длъжна, в срок не по-късно от едно денонощие, да съобщи за това на съдебния следовател и прокурора (чл. 72).
В същият закон се уточнява длъжността и властта на съдебния следовател (Гл. І, разд. ІІ). В чл.чл. 86 - 99 се казва следното: предварителното следствие не може да бъде започнато от съдебния следовател без законен повод и достатъчно основание; за всяко започнато от съдебния следовател предварително следствие, което не е “по съобщение от полицията и не по молба на частния обвинител”, той е длъжен да уведоми прокурора.
По силата на властта си, съгласно Закона, съдебният следовател е длъжен да предприема всички мерки, необходими за производството на следствието, с изключение само на онези, които законът му забранява. В процеса на следствието, съдебният следовател е длъжен да разкрива и установява с пълно безпристрастие, както обстоятелствата, които изобличават обвиняемия, така и тези, които го оневиняват.
В този Закон е уточнено, че съдебният следовател е длъжен навреме да взема нужните мерки за събирането на доказателства за извършеното престъпление. Той трябва без забавяне да открива и запазва такива следи и “признаци на престъплението, които могат да се заличат”. Законът задължава съдебният следовател веднага да изземва веществените доказателства по престъплението, а така също и вещите добити чрез престъпното деяние, които е открил.
По отношение на полицията, Законът от 1897 г. е ясен: “съдебният следовател има право да проверява, да допълва и отменя действия на полицията, по извършеното от нея първоначално издирване”. Законните искания на съдебния следовател се изпълняват “без забава, както от полицията, така и от другите учреждения, длъжности или частни лица”. Съдебният следовател може винаги да поръча на полицията, да “извърши дознание и да събере справки по негово указание” (чл. 95).
В чл. 99 на Закона за углавното производство от 1897 г. се казва, че само съдът може да прекрати предварителното следствие. Когато съдебният следовател не намери основание да продължава следствието в случаите, предвидени в чл. 11 от този Закон, или по липса на признаци за престъпление, поради това, че не е открит извършителят на престъплението, той може да спре производството и чрез прокурора да внесе делото в Окръжния съд, за неговото прекратяване.
След 1944 г. фигурата на съдия-следователя преминава в следовател и от съдебен орган се превръща в орган на предварителното производство. Според Закона за прокуратурата от 1948 г., предварителното следствие се извършва от следователи, под непосредственото ръководство на прокурора. При извършване на следствието те са длъжни да събират всички доказателства против и в полза на обвиняемия.
Законите за прокуратурата от 1948 г. и 1960 г. предвиждат, следователите да са към прокуратурата. Те се назначават и уволняват от главния прокурор. Относно отношенията между прокурори и следователи, законът от 1952 г. препраща към НПК. Прокурорът ръководи и упражнява надзор при провеждане на предварителното следствие (чл. 156 от НПК). Неговите указания са задължителни за следователя, освен при съставяне на заключение по делото.
Съгласно допълнение на НПК, обнародвано в ДВ, бр. 90 от 1961 г., се казва, че прокурорът и органите на следствието и дознанието, образуват предварително производство с мотивирано постановление само в случаите, когато има достатъчно данни за извършено престъпление (чл. 122). За разкриване на престъплението и на виновния се извършват дознание и предварително следствие (чл. 123).
Съгласно НПК от 1952 г., предварително производство може да бъде образувано от прокурора, от органите на дознанието и следствието с мотивирано постановление. Според НПК разследващи органи са: следователите при Главна прокуратура, следователите при Народната милиция, следователите при Държавна сигурност и военните следователи. Съгласно чл. 132, при извършено престъпление от общ характер, прокурорът дава незабавно писмено нареждане за извършване на дознание или следствие, или сам извършва следствието.
Следователите при Народната милиция могат да извършват предварително следствие или отделни следствени действия, с разрешение или по нареждане на прокурора (чл. 143). Следователите при Държавна сигурност извършват предварителното следствие за престъпления против народната република и държавната тайна (чл. 143, ал. 2). Военните следователи извършват предварително следствие за престъпления извършени от военнослужещи и волнонаемни служители в системата на МНО. Следователите при Главна прокуратура водят наказателното преследване за престъпления извършени от членове на правителството, в това им качество и за престъпления, извършени от съдии, съдебни заседатели, прокурори и следователи при или във връзка с изпълнение на службата им (чл. 19, във връзка с чл.. 17 и чл.18).
НПК от 1975 г. (ДВ, бр. 89 от 1974 г.), който отменя НПК от 1952 г. заедно с всичките му изменения и допълнения, предвижда предварителното производство да се образува от прокурора. Предварително следствие може да образува и следователят, за което, обаче, незабавно уведомява прокурора (чл. 192, ал. 2).
Предварителното разследване се извършва от следователите и органите на дознанието, които действат под ръководството и надзора на прокурора (чл. 48 и чл. 49, ал. 2). Органи на предварителното следствие са следователите при МВР и тези при Военна прокуратура. Предварителното следствие по делата, подсъдни на Върховния съд и на окръжните съдилища като първа инстанция, е задължително и се извършва от прокурор при Главна прокуратура (чл. 144).
С Указ № 1138 (ДВ, бр. 57 от 20.06.1979 г.) е създаден единен следствен апарат при Министерството на вътрешните работи. В структурата на единния следствен апарат към МВР са включени: органи за ръководство; следствени поделения; органи за разследване на престъпленията; и оперативно-технически, охранителни и помощни служби. Следствените поделения са Главно следствено управление при МВР (ГСУ) и следствените отдели при Софийско градско и окръжните управления на МВР. Органи на разследване на престъпленията в поделенията на следствения апарат са следователите и дознателите. Те извършват разследвания на престъпления по реда, предвиден в НПК.
Със Закона за изменение и допълнение на НПК, обнародван в ДВ, бр. 31 от 17 април 1990 г., като едно от основните начала на наказателния процес, се въвежда независимостта на следователя и подчиняването му само на закона, при осъществяването на неговите функции. До този момент този принцип се отнася само за съда и прокурора. Със същия Закон се премахват и органите на дознанието. От този момент предварителното производство се осъществява единствено от следователите.
С измененията и допълненията на Указ № 1138 през 1991 г. е създадена Национална следствена служба при МВР и териториалните и подразделения, която се явява правоприемник на Главно следствено управление при МВР.
Съгласно чл. 196, ал. 2 от ЗИДНПК (ДВ, бр. 39/07.05.1993 г.). Националната следствена служба заменя ГСУ в органите на предварителното следствие. Органите на МВР са длъжни да оказват съдействие на прокурора и следователя, при извършването на предварителното разследване (чл. 48, ал. 1).
През 1993 г., със ЗИДНПК (ДВ, бр. 110/30.12.1993 г.) дознанието отново се възстановява в предварителното производство (думата “следствие” се заменя с “производство”). Съгласно този Закон, органи на дознаието са помощник-следователите от Национална следствена служба (гл.12, р. ІV “Дознание”, чл. 229). Тези промени намират отражение и в Указа за създаване на единен следствен апарат при МВР, с измененията през 1994 г. Промените продължават, защото 6 години по-късно, със ЗИДНПК (ДВ, бр. 70 от 06.08.1999 г.), горепосочената гл. 12, р. ІV “Дознание” се заличава, заедно с чл. чл. 228-233, регламентиращи правомощията на дознателите. Съгласно чл. 48 на същият закон “Разследващи органи са следователите, а в случаите, когато не се провежда предварително производство - дознателите в МВР”.
През 1991 г. е гласувана новата демократична Конституция на Република България (обн. в ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г.). Едно от основните и начала гласи: държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна (Чл. 8). В основния закон на страната се казва: “следствените органи са в системата на съдебната власт. Те осъществяват предварителното производство по наказателни дела” (Чл.128). В следващия чл. 129, ал. 1 се постановява, че съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет.
На основание чл. 133 от Конституцията на Република България, на 22.07.1994 г. (бр. 59 на ДВ) е обнародван Законът за Съдебната власт, който отменя Закона за устройството на съдилищата, Закона за прокуратурата, Закона за ВСС и Указ № 1138 от 1979 г. за единния следствен апарат при МВР. Съгласно чл. 122 следствените служби в Република България са Националната следствена служба и окръжните следствени служби. В София има Столична следствена служба, с компетентност на окръжна следствена служба. Националната следствена служба е юридическо лице и извършва разследване по дела с особена фактическа и правна сложност, по дела за престъпления извършени в чужбина, по искания за правна помощ (чл. 122, ал. 2 и 3).
Със ЗИДНПК (ДВ, бр. 50/01.06.1995 г.) НСлС е отделена от МВР и приобщена като самостоятелна служба към Съдебната система, като продължава да изпълнява функциите си по разследване на дела с особена сложност.
Със ЗИДЗСВ (обн. ДВ, бр. 133 от 11.11.1998 г.) е създадена Специализирана следствена служба, която в предвидените от закона случаи осъществява разследване по дела с особена фактическа и правна сложност на територията на страната, както и по дела за престъпления, извършени в чужбина или образувани по договори за правна помощ с други държави (Чл. 122, ал 2). Тя е обособена като правоприемник на Националната следствена служба. СтСлС и окръжните следствени служби са юридически лица (Чл. 35, ал. 4).
Със ЗИДЗСВ (ДВ, бр.74 от 2002 г.) “Националната следствена служба поема активите, пасивите, другите права, задължения и архива на Специализираната следствена служба” [§ 92, (5)].

2. ДРУГИ РАЗСЛЕДВАЩИ ОРГАНИ (ДОЗНАНИЕ)
След учредяването на Българската държава през 1878 г., освен съдебните следователи, известни разследващи функции са вменени и на полицията. Съдопроизводството по углавните дела, които са подсъдни на мировите съдии (Закон за съдопроизводство по углавните дела, които са подсъдни на мировите съдии, обн. ДВ, бр. 49 от 4 юни 1880 г.), предвижда правомощия на мировия съдия по отношение на полицейските органи. Мировият съдия може да изиска от местната полиция: “ако не се има налице обвиняем или заподозреваем” или при липса на достатъчно доказателства, да му събере и представи всички необходими за конкретното дело сведения (чл. 13); когато прецени, че това е необходимо, “да поръча на полицията да направи предварително издирване според правилата” (чл. 18). От казаното следва, че в някои случаи полицейските органи осъществяват функциите на разследващи органи. В Закона за углавното съдопроизводство от 1897 г. (Гл. І, разд. І) е регламентирано “участието на полицията в извършването на предварителното следствие”. Съгласно Закона, “прокурорът не трябва да иска предварително следствие без достатъчно основание за това. В съмнителни случаи, той е длъжен да събира сведения чрез дознание” (чл. 131).
Правата, задълженията и ограниченията на полицията в извършването на дознателни действия са определени от чл.72 до чл. 85 на същия Закон. В чл. 74, например, се казва, че “когато на мястото, където е станало произшествието, което съдържа в себе си престъпно деяние, няма нито съдебен следовател, нито прокурор, полицията, като им съобщава за това произшествие, същевременно прави нужното дознание до пристигането на следователя”. След като уточнява, в кои случаи се прави дознание (чл.75 и чл.76), Законът за углавното съдопроизводство вменява както задълженията, така и ограничените, тесни рамки, в които полицията може да действа при дознанието: да събира всички потребни сведения, чрез издирване, устни разпити и “тайно нагледване, без да прави нито претърсвания, нито пък изземвания”; събраните доказателства от направеното дознание, полицията предава на следователя, като уведомява за това прокурора; до пристигането на следователя полицията взема мерки за запазване на следите от престъплението и да възпрепятства възможността заподозрения да избяга и се скрие от следствието.
Правата на полицаите в дознанието са по-големи единствено в случаите, когато те хванат деецът на местопрестъплението по време или веднага след самото престъпление, или когато има опасност веществените доказателства от извършеното да се заличат. Но и в тези случаи полицаите нямат право да правят формални разпити, освен ако някой от обвиняемите или свидетелите “не се намира тежко болен, щото да има страх, че може да умре, догде пристигне следователят” (чл.81). В тези случаи “полицията замества следователя във всички действия на следствието” (чл. 81), но само до неговото идване, когато “му предава всичкото производство и прекратява своите действия по следствието” (чл.83). С действията си по производството на предварително следствие, полицията трябва да дава деятелно съдействие на съдебния следовател и на лицата от прокурорския надзор, за да се разкрият обстоятелствата по делото (чл. 265).
Законът за администрацията и полицията (обн. в ДВ, бр. 25/04.05.1925 г.) постановява, че полицията е държавна и общинска (чл. 36). Разглежданият закон не дава уредба на общинската полиция. Част от задачите на държавната полиция са: да предотвратява и открива престъпленията; да събира доказателства за извършените престъпления; да издирва и залавя извършителите на престъпления и да ги “предава на съдебните власти”; да съдейства на съдебните органи в случаите и по реда предвиден в закона.
Полицейските органи са разследващи органи. Според разпоредбата на чл. 68 “при разкриване на престъпления, полицията се ръководи от правилата, изложени в Закона за углавното съдопроизводство” (кн. ІІ, гл. 4, 5, 6, 7 и 8).
В чл. 71 - 72, Законът урежда една специална хипотеза, според която полицейски орган (участъковите началници в столицата), околийският началник (началник на полицията в околията) и градоначалниците могат да действат като правораздавателни органи: издават “наказателни заповеди” за лица, извършили някои от предвидените в наказателния закон “нарушения”, за които се предвиждат наказания - само глоба.
С промените в Закона за прокуратурата от 1948 г., на органите на Народната милиция, се възлага да извършват дознания, както и отделни следствени действия по поръчка на следователя, по започнато вече предварително следствие.
Органи на дознанието, съгласно НПК от 1952 г. са: Народната милиция, Държавна сигурност, както и финансовите, санитарните, техническите и др. административни органи в предвидените от закона случаи (чл. 131). Дознанието започва по писмено нареждане на прокурора. Органите на дознанието и без негово нареждане са длъжни да извършат незабавно дознание и вземат всички мерки за запазване на следите и доказателствата за престъплението, ако от забавянето има опасност да се затрудни установяването на обстоятелствата по извършеното престъпление (чл. 132).
Когато предварителното следствие е задължително, органите на дознанието извършват само онези действия, които не търпят отлагане. При дознанието могат да се извършат всичките следствени действия, като се спазват правилата за произвеждане на предварително следствие (чл. 134). Прокурорът ръководи и упражнява надзор при извършването на дознанието (чл. 140).
Според Указа за Народната милиция от 1955 г., органите на милицията провеждат дознание и предварително следствие за престъпления от общ характер, като спазват реда, предвиден в НПК.
Със закон за изменение и допълнение на НПК от 17 април 1990 г., органите, компетентни да образуват предварително производство са единствено прокурорът и следователят. Органите на дознанието се премахват. От този момент, предварително производство може да се извършва единствено от следователите.
Както вече отбелязахме по-горе, поради значителния обем следствена работа, през 1993 г. органите на дознанието са възстановени, като с тези функции са натоварени помощник-следователите от Национална следствена служба.
Съгласно Закона за Националната полиция, обн. ДВ, бр. 109 от 28.12.1993 г., “полицейските органи разкриват и участват в разследването на престъпления по ред, предвиден в НПК (чл. 28, ал. 1). При осъществяване на дейността по ал. 1 полицейските органи се намират под контрола на съдебната власт.” (чл. 28, ал.2).
Съгласно чл. 48 на ЗИДНПК (ДВ, бр. 70 от 06.08.1999 г.), “разследващи органи са следователите, а в случаите, когато не се провежда предварително производство - дознателите в МВР” (чл. 48, ал. 1). А в чл. 194 от ЗИДНПК, влязъл в сила през април 2006 г., разпределението на делата в досъдебното производство за следователите става по ал. 1, т. 1 – 3, а всички останали случаи извън ал. 1 се поемат от дознанието. Разследващите органи действат под ръководството и надзора на прокурор (чл. 196 от НПК).

ІV. БЪЛГАРСКОТО СЛЕДСТВИЕ – ДНЕС И УТРЕ

В хода на динамично протичащата съдебна реформа в страната и съгласно европейските стандарти, структурата и компетенциите на следствените служби търпят количествени и качествени изменения. С влезлия в сила от края на месец април 2006 г. нов НПК, функционалните правомощия на следствените служби в досъдебното производство се ограничиха по обем. Следователите вече са упълномощени да разследват само престъпленията против републиката, против класифицираната информация, против мира и човечеството, престъпни деяния извършени в чужбина и такива осъществени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет и държавни служители от МВР. В подготвяния проект за изменение и допълнение на ЗСВ се предвиждат и някои промени в структурата на следствените органи, касаещи основно окръжните следствени служби.
При тези условия беше естествено редуцирането на броя на следователите в страната, като през 2006 г. значителна част от тях (близо 50%) бяха преназначени от ВСС в различни нива на прокуратурата и съда. Може да се твърди, че този опитен магистратски състав засили прокуратурата, която по сега действащия НПК има увеличени процесуални правомощия и компетентност.
Трябва да се подчертае, че именно във връзка с нееднократните изисквания на европейските съдебни експерти, ръководството на НСлС има конкретни виждания и идеи за по-нататъшното оптимизиране на следствената дейност като неразривна част от функционирането на съдебната система в България. Тези идеи са в организационен и функционален аспект. Касае се за по-ефективна борба и противодействие на различните проявни форми на организираната престъпност. А точно в това противодействие следователите имат значителен практически опит, който се отнася до разследването на сравнително нови в криминогенен план деяния, като трафик на хора, компютърни престъпления, пране на пари, деяния против финансовата и кредитната система, тероризма и др. високо общественоопасни престъпления, към които всички страни от Европейския съюз проявяват разбираемо безпокойство.
Към компетенциите на Националната следствена служба би трябвало да се отнесе и разследването на непълнолетни извършители и престъпленията срещу малолетни деца. Това е значителен процент от ежегодната разследвана престъпност, която според световните и европейски конвенции изисква висока професионална компетентност и специализация на разследващите органи и богат практически и житейски опит.
Както и до сега ще продължи изпълнението от НСлС на изискваните от други държави международни следствени поръчки. Известно е, че значителна част от тях по положен труд и обем превишават някои от следствените дела.
В своята дългогодишна история следствените органи категорично са доказали своето важно място и роля в правозащитната система на България. Налице е държавническа убеденост, че тази роля ще продължи да се развива и усъвършенства за просперитета на обществото и държавата.